Corridor: Eastern Trans-Balkan Road
Country: Bulgaria, с. Полковник Серафимово
Type: Intangible Heritage
Epoch: 20th Century
Theme: Intangible Heritage
World Heritage:

За Родопите: с Бога напред!

В Източните Родопи името на полковник Серафимов е свято и легендарно, защото на него тази част от България дължи свободата си. Затова бившето село Аламидере е наречено Полковник Серафимово.

На 17 септември 1912 г. България започва мобилизация, а Балканската война е обявена на 5 октомври. Целта на България, Сърбия, Черна гора и Гърция е да бъдат освободени земите в Македония и Одринско, останали по силата на Берлинския договор от 1978 г. в пределите на турската империя.

Вестта за обявената обща мобилизация се приема с всенародна радост. От селата към обявените за мобилизационно назначение градове потеглят пеша и на коли хиляди запасняци. Под звуците на кавали и гайди накичените с цветя войници маршируват бойко и напето.

По заповед сборът трябва да се извърши за 24 часа, но реално се провежда за 9 часа. Навсякъде се чуват възрожденски песни и свирни. Обстановката е като за сватба, а не като пред заминаване за бойно поле. В разговорите се споменават Цариград и Одрин. Въздухът се цепи от викове “ура” и над всичко се чува “Шуми Марица”. В близките дни от чужбина пристигат стотици млади хора. Едни от тях са изоставили процъфтяваща търговия, други са напуснали престижни университети, за да се върнат в отечеството, когато то има нужда от тях. Всичко това е израз на желанието да се помогне България да бъде национално обединена, да се помогне на брата ­ роб в Македония и в Тракия.

Към трите действащи български армии са сформирани помощни отряди. Един от тях е Родопският, в състава на който влиза 21-ви Средногорски полк, командван от полковник Серафимов. Съдбата му е отредила да бъде първата част, която влиза в бой с противника около с. Тамръш. Средногорци завземат казармата и стратегическия връх Голица. На 7 октомври 1912 г. е освободен Девин, а на 13 октомври частите на полка освобождават селата Райково и Устово. Населението им устройва възхитително посрещане. В простора ехти призивният звън на църковните камбани, полковата музика свири. Облекли най-хубавите си дрехи, хората закичват с цветя освободителите, поднасят им хляб и сол. Бакъри се изливат пред коня на полковник Серафимов ­ нека от тук нататък на воините им върви по вода.

Пред полка е поставена още една важна задача. Да настъпи през село Арда и да стигне до гара Бук. Целта е да се вдигне във въздуха мостът на железопътната линия и да се прекъсне отстъплението на турските войски, които бягат от Македония и Западна Тракия за Цариград.

Полковник Серафимов сформира отряд от една дружина, две планински батареи, две картечници и взвод пионери, снабдени с взрив. От отряда е изпратена “летяща рота”, която навлиза дълбоко в турска територия с цел разузнаване и облекчаване пътя му. Доброволци от Македоно-Одринското опълчение познават добре терена на бойните действия. След тежко сражение с аскера “летящата рота” достига района на жп моста през нощта. Издадена е заповед минирането да се извърши рано сутринта. Но, изненадващо, пристига заповед от полковник Серафимов веднага да се завърнат в полка, тъй като към него се насочват силни турски части.

На 20 октомври 1912 г. с победен ход 21-ви Средногорски пехотен полк достига линията Фатово ­ Аламидере. Времето е студено, духа свиреп вятър. Бригадата и полкът са изправени пред изискваща бързо решение военна обстановка ­ настъпление или временно изтегляне. Пред полковник Серафимов стои огромната отговорност за живота на воините от неговия полк.

За онова време ефрейторът от 21-ви пехотен полк Стефан Станчев е написал: “Бригадният командир Гешев беше пµ на север, на съседния връх. Положението бе много тежко, още не заела позиции, нашата артилерия не можеше да действа.”

1932 г. Полковник Серафимов пред гроба на своите войници паднали за освобождението на Родопите.

Гешев е разколебан в победата и за да избегне жертвите, решава с щаба си да отстъпят към връх Рожен. Серафимов обаче възразява. По спомените на ефрейтора: “Гешев викаше по телефона, та го чуваха и нашите войници, залепени по деретините и яровете: Серафимов! Ще дадеш заповед да отстъпим на старата граница! Серафимов му отговаряше: До един ще измрем, но няма да отстъпим! Не може да оставим тези села, които вчера ни посрещаха като освободители, да бъдат унищожени от турците.”

Подофицерът от 21-ви пехотен Средногорски полк Тодор Стойчев пише: “През нощта започна да вали сняг. Бяхме измокрени до кости, но поради близостта на противника не се позволяваше да се палят огньове. Нашият славен полкови командир полковник Серафимов цялата нощ ходеше между войниците да ги ободрява и подготвя за удара срещу десет пъти по-многочисления противник. От тук нататък цялата отговорност за изхода на боя пое лично полковник Серафимов. Към зори трите дружини бяха вече концентрирани и заеха позициите си, а третата дружина оставиха в поддръжка.”

Рано сутринта боят започва. Турците настъпват енергично, бързат да заемат командните височини. Нашите части дават силен отпор и успяват да спрат настъплението. Възседнал коня си, полковник Серафимов наблюдава сражението на самата огнева линия до предните вериги и непрестанно сочи с бинокъла си към театъра на главните бойни действия ­ гористия хребет, който почва от с. Аламидере и свършва над с. Палас (сега тук е паметникът на полковник Серафимов).

Разказът на подофицера Тодор Стойчев продължава: “В момента когато чухме, че нашият отряд атакува турците и виковете “Ура”, полковник Серафимов на кон бе в самата верига на моя взвод на няколко крачки от мене. Вдигна високо ръката, прекръсти се и каза: “С Бога напред!” Този флангов обход реши изхода на боя.”

Заповедта за атака е дадена преди мръкване. Духовата музика подема марша “Шуми Марица”. Веригите полетяват с виковете “Напред на нож” и “Ура”. Обхванати от паника, ужасени, турците не удържат и отстъпват в безпорядък. В последствие се разбра, че срещу българите се сражава четирийсетхилядната армия на Явер паша. Срещу нея ние противопоставяме само един пехотен полк от около 5000 щика, планинско товарно отделение артилерия и една картечна рота.”

Гюмюрджина 1913 г. Доброволци от Смолянско, участници в Македоно-Одринското опълчение

Ако полковник Серафимов не е приложил изкуството си на голям стратег, поставяйки Явер паша в безизходно положение още в теснините, ако е пропуснал фланговата маневра и турците успееха да се разгърнат на широк фронт, българските войски щяха да бъдат обградени. “Тогава турците можеха да влязат в Ахъчелебийска кааза ­ оценява значението на битката ефрейтор Тодор Стойчев, ­ която е населена почти изцяло с българи, и всичко живо щеше да бъде посечено и домовете опожарени.”

Владимир Серафимов е потомствен борец за свободата на България. Баща му е родственик на Васил Левски. Домът му в карловското село Свежен бил сигурно убежище не само за Апостола, но и за всички, посветили се на свободата. Баща му изпратил сина си в Цариград да учи абаджийство и търговия, но младежът не проявил влечение към занаятите.

Завърнал се в България по време на освободителната война, той вижда селото опожарено от турците и баща си убит. Трагичните обстоятелства го принуждават да отиде в София при брат си, който е висш банков служител. Отново за младия човек се открива възможност за добра кариера, но Владимир Серафимов има други намерения. Завършва Военното училище с отличие и като награда получава сребърна казашка сабя. Представя се достойно в Сръбско-българската война през 1885 година и е награден с орден “За храброст”. След войната е командир в гарнизоните на Русе, Пещера, Пазарджик, Хасково, Карлово.

Владимир Серафимов участва във всички войни, които България води за национално обединение. Офицерският му мундир е натежал от ордени и медали, спечелени с образцова служба към отечеството. Името му в армията се произнася с респект. Цар Фердинанд пожелава да го направи свой адютант, полковникът обаче намира благовиден предлог да му откаже. На свои близки казва: “Не мога да стана салонен офицер. Аз съм войник и ще си остана такъв”.

След края на Първата световна война е пенсиониран. Издръжката на многолюдното му семейство се крепи само на офицерската му пенсия. От Военното министерство искат да го произведат в генералски чин. Според дъщеря му Лиляна Серафимова той отказва с думите: “Не бях произведен генерал тогава, когато трябваше, нека си остана полковник Серафимов, както ме знаят и обичат хората, за разлика от всички онези генерали, за които народът никога не е чувал.”

Иван КРУМОВ