Културните коридори на Югоизточна Европа

Културен коридор Източен трансбалкански път / Източен трансбалкански път

Елкин вир

Елкин вир

За обекта


Коридор: Източен трансбалкански път
Държава: България, Елкин вир, Чепеларе
Тип: Културен пейзаж, Нематериално наследство
Епоха:
Тема: Нематериално наследство
Световно наследство:
Нематериално наследствоКултурен пейзажНематериално наследство

Слънцето днес се е пробудило по-рано над Кирева поляна и Овчарско огнище. Там, край трънестата ограда на една от бейовите кошари, на голям камък е седнал най-младият овчар — сирак Велко.
Днес е Гергьовден и дядо Димо кехаята му обеща, щом дойде гавазинът и вземе избраните за бея агнета, да го пусне да иде до Добречките воденици, че да се видят пак с Елка. Погледът му скачаше като пчела по цъфналите божури из бранището и избираше най-хубавите, най-алените, които щеше да набере на Елка.
Изведнъж момъкът трепна. Отгоре, откъм дъбака, през който пътят се провираше под сенчестия свод на старата гора, се зададе потеря. Най-напред яздеше бейовият син Мехрем ага. Велко го позна отдалече. А и Мехрем ага знаеше Велка.
Левент беше Велко. Макар и още много млад, силата и смелостта му бяха известни на всички овчари, а турците, които го познаваха, отбягваха да се срещат с него насаме. И именно това накара Мехрем ага да се разправи с него.
Решил бе агата да го придума да се потурчи. Зет да го стори, да му даде единствената си дъщеря, но да го тури начело на ордата си, с която сам той ходеше да граби из равна Тракия. Годините се нижеха и Мехрем ага чувствуваше тежестта им. «Аллах не ме е дарил със син» — все си мислеше със съжаление той и затова бе определил Велко за свой заместник.
 «Е, ако пък Велко счупи волята ми, негова си работа! Ще станат гяурите с един по-малко!»
... Кучетата залаяха припряно. Велко им свирна и те замахаха опашки. Дядо Димо и другите овчари излязоха от кошарата. Като видяха конниците, те тръгнаха да ги посрещнат. Само Велко остана на мястото си. Той като че ли предчувствуваше, че не за добро иде турчинът.
Пръв скочи от коня Мехрем ага, но краката му не го удържаха и той залитна. Един от овчарите го прихвана. Турчинът се намръщи и изсъска нещо с дрезгавия си глас. Но като си спомни с каква цел е дошъл, се усмихна пресилено и поздрави на български:
      — Честит празник, чобани, буюр! — извади шише ракия и подаде първом на дядо Димо кехаята.
Овчарите бяха слисани от любезността на агата и не поеха веднага шишето. Те познаваха много добре нравите му и сега чувствуваха, че Мехрем ага крои нещо.
Мехрем ага заговори на овчарите:
        — Много години вече сте ми служили вярно и покорно. Затова днес съм решил да отпразнуваме заедно вашия празник. Ще отидем на чифлика в Гедика да хапнем и пийнем. Хайде, стягайте се за път...
Слънцето вече беше огряло егреците, когато Мехрем ага, овчарите и някои от хората му тръгнаха към чифлика. Той не беше много далече и затова агата тръгна пеш с овчарите по пряката пътека. Той извика и кехаята да върви с него и започна да го разпитва за овцете, за пашата, за овчарите. Най на края, когато наближиха чифлика, уж случайно обърна думата за Велко. Старият овчар, предугадил нещо, само махна с ръка и продума:
        — Зелена работа, ага! Само сила като кон, а пък акъл — на! — и старецът чукна с пръст по гегата.
А Мехрем ага слушаше и се чудеше. Той не можеше да разбере лъже ли го старецът, или пък истината му хортува.
        — Слушай, кехая! Не мисли, че искам да те сменям с момчето, та така го кориш. И лошо не мисля да му правя. Решил съм пръв мой помощник да го сторя. Зет ще ми стане...
Старецът се сепна. «Ето какъв бил замисълът на агата! Подбра ни, та като стигнем до конака, да пипне Велко и да го затвори.» Изведнъж гласът на дядо Димо прокънтя над главите на овчарите:
        — Бягай, Велко! Спасявай се, сине!
Като чу името си, Велко припна напред. А Мехрем ага извади камата и я заби в гърба на стария овчар.
В гората, по къшли и колиби при добри и честни българи Велко прекара цяла година. На два пъти слиза и на Добречките воденици при Елка. А третия път, като слезе на воденицата, дядо Койно изпече пита, свари рибена чорба и щом захванаха да ядат, заговори:
        — Чуйте, деца, какво съм намислил. Стар съм вече, никого нямам. Затова съм решил със скътаното да купя една от боазките воденици. Тя е далече и кой знай дали я знаете. Ще се преместим там, че да свиете и вие свое гнездо. Пък и аз да се подслоня под вашата стряха.
Велко не знаеше какво да му отговори. Да каже, че не смята да става воденичар, старецът ще се наскърби. Да каже, че е зачул за хайдутите в Балкана и че мисли да иде при тях — няма да го разберат и дядото, и Елка. Старецът го изпревари и продума:
        — Знаем, Велко. Ще речеш: млад съм аз, дядо, не съм за воденичар. Към друго ме тегли сърцето. Ех, синко, и воденичарят може да е полезен на народа си. А пък и Елка си иска вече стопанин. Не ще мога да я очувам от нищо.
Разбра Велко, че дядо Койно е обмислил всичко и че знае за хайдутите и за делата им, затова погледна Елка, помисли малко, пък рече:
        — Добре, дядо. Ще те послушам. Но знайте и двамата: аз на Мехрем ага не съм простил и някой ден ще го потърся.
Лятото си отиде. Хамбарите на Мехрем ага се напълниха, по лозята му се наля гроздето. Мехрем ага събра пак ордата си и я поведе към боазките воденици. Цял ден грабиха и безчинствуваха по махалите из дефилето, а надвечер навлязоха в боаза. С настървение и викове налетяха кръвожадните османлии върху първата боазка воденица, но тя беше изоставена ...
 ... Тази вечер дядо Койно го нямаше — беше отишъл в една близка махала. Нощта настъпваше тъмна и безлунна. Велко, капнал от умора, чакаше Елка да просне постелята, за да си легнат. Изведнъж тревожен кучешки лай го стресна. Вън вече се чуваше приближаващият конски тропот и силните викове на турците. Велко грабна пушката си, хвана Елка за ръката и без да ù каже дума, излязоха тичешком от воденицата. Едва успяха да се скрият по пътечката в гората и първите конници изскочиха из дерето. Те нахлуха във воденицата и като не намериха и тук никого, решиха да я подпалят. Мехрем ага беснееше, защото разбра, че тук е бил онзи, когото търси. Когато огънят запращя над боаза, той заповяда да се пуснат хрътките и беглецът да се намери.
А Велко и Елка вече наближаваха най-близката махала, но не влязоха в махалата. Можеха да напакостят на селяните. Утрото ги посрещна по боаза. Всичко около тях изглеждаше спокойно и те поседнаха да си починат. Умората надви предпазливостта им и те задрямаха.
Колко са спали, не разбраха, но съвсем ненадейно близо залаяха кучета, чу се конски тропот и човешки вик. Велко се сепна, скочи, грабна жена си и побягна с нея. Елка се стресна, изпищя и турците чуха вика ù. Един изстрел екна в утринната тишина...
Право срещу бегълците препускаше конник. Чалмата му се белееше между върбите. Велко се прицели в главата му и гръмна. Турчинът падна и се затътрузи подир уплашения кон. Това бе Мехрем ага, но Велко не разбра, че най-големият му враг е повален. Не разбраха и хората на агата, че главатарят им е загинал. Пробудилото се слънце и то не погледна към него, а отмина гъстия влажен крайречен върбалак.
А Велко и Елка вече бяха стигнали до вировете. Бродът бе на открито и Велко реши да преплува направо, че там бе сенчесто и скрито от погледи. Взе Елка на ръце и нагази във водата. Но турците ги мярнаха през гъстия клонак и започнаха да стрелят по тях. Велко заплува, стигна до отсрещния бряг и тъкмо се хвана за надвисналия над вира клон, един куршум го парна под плешката. Той изпусна Елка. Вирът я вкопчи в студената си прегръдка и я повлече към подмолите. Велко се спусна да ù помогне, но силите му не стигнаха и той потъна след нея.
Турците, тържествуващи, се струпаха край брега и чак тогава забелязаха, че Мехрем ага го няма между тях и че конят му препуска подире им с окървавено седло. Изплашиха се и с викове се пръснаха из смълчаната от мъка долина. Високо в простора се извиси орел. От сухата върба край вира, усетил смъртта, грозно изграчи гарван и остана само неспирният ромон на планинската река.
Кой е извадил двамата удавници и къде ги е погребал, и до ден днешен никой не знае. На другата пролет, сред върбите край вира, извисила снага стройна тънка топола. А дъбът, за който се бил хванал Велко преди смъртта си, се надвесил още по-ниско над вира. Овчарите нарекли това тъжно място «Елкин вир».