Културните коридори на Югоизточна Европа

Културен коридор Източен трансбалкански път / Източен трансбалкански път

Легенда за отмъщението на косовци

Легенда за отмъщението на косовци

За обекта


Коридор: Източен трансбалкански път
Държава: България, с. Косово
Тип: Културен пейзаж, Нематериално наследство
Епоха:
Тема: Нематериално наследство
Световно наследство:
Нематериално наследствоКултурен пейзажНематериално наследство

        — От днес ти не си Рангел Загоров. Сега си Раджеп или просто Ражо — с натъртен и сериозен глас се обърна кадията към влезлия в конака висок млад мъж. — От теб височайшият наш султан и империята изискват да защищаваш тяхната полза, да служиш честно и вярно и да вразумяваш своите съселяни при приемането на исляма. Така да знаеш. За всичко да ми се доверяваш и съобщаваш.
        — Да, но ... аз съм сам. В село нито един още не е приел правата вяра! — смутено промълви косовецът Загоров. — Може нещо да се случи с мен ...
        — На туй ще му се намери колаят — отвърна кадията. — С теб ще дойдат две заптиета. С тях ще въдворяваш реда и изпълняваш ферманите, които ние ще издаваме. По-нататък и джамия ще построим. Надявам се, че ще проявиш благоразумие. Хайде, отивай си със здраве.
Тежък беше животът на Рангел Загоров. Баща му — грамаден и як българин — не един път беше нанасял злини на турските потери, които идваха да плячкосват. Сам беше пребил няколко заптии, които налитали на беззащитното население. Съставяше и ръководеше защитата на селото. Славата на Загорлията се носеше не само в Косово, но и в околните села. Но случи се беда. При едно сражение е турска потеря той беше ранен и хванат. На всички жестокости издържа докрай. Не проговори нищо. Напразни останаха усилията и увещанията на турските съдници да го склонят да приеме исляма и се помохамеданчи. В един летен ден той увисна на бързо скованото бесило. Тежка беше мъката на косовци. Още по-тежка беше тя за жена му, която само след няколко дни сложи край на своя живот. Опожариха къщата на Загорлията, а невръстния син закараха нейде. Какво беше станало с Рангела? И де беше откаран? Никой не знаеше. Едни разправяха, че слугувал на паши и богаташи, други — че бил в някакво духовно училище, трети — че бил убит.
И ето след повече от петнайсет години той отново се връща в родното си село, там, където е прекарал детските си години. Там, в цъфтящите ливади под Черни връх и Ечумевище, под вековните гори на Старо село и Дебел дъб. Тези спомени сега мрачно минаваха през главата на Рангел, на която стърчеше червенокафявият фес, увит с анадолска чалма. Други мисли го вълнуваха. По стръмната пътека, спущаща се по местността Шипче, той видя очертанията на селото. Вечерният здрач си пробиваше път, за да докара прохладната нощ. Хората се бяха прибрали по къщите. От малките прозорчета излизаше едва мъждукащата бледа светлина, излъчвана от миризливата борина. За няколко мига Ражо спря своя кон, погледна, поразмисли и продължи по-нататък. В селото го лайнаха няколко кучета, които упорито ръмжаха, хвърляха се около конете и пак отскачаха. Единствените посрещачи на Ражо сякаш предвещаваха голямото зло, което очакваше осиромашалото население. Пред къщата на дядо Тодор Бързински Ражо спря коня, скочи и затропа силно на вратата.
        — Хей, гяур, какво чакаш? Ставай и посрещни скъпите си гости.
След няколко минути старият отвори вратата и едва не припадна. Той не очакваше да посрещне точно сега такива неканени гости. Синът му Петър, връстник на Ражо, беше заминал по работа в съседното село, а дядо Тодор от няколко дни се грижеше за работата в къщи. Със своята млада невяста.- жена на Петър, и 18-годишната си дъщеря Мария дядо Тодор уреждаше покъщнината.
        — Ами какво да правя — тази мисъл не напущаше старческата глава. — Да бях на младите години, лесно би било, но сега?
Няколко мига старецът премисляше, но изведнъж се сепна:
        — Добре дошъл, ефенди, заповядайте — престорено поде старецът. — То малко тесничко ще ни бъде, но ще я наредим някак.
        — Слушай, дядо, въведи конете в двора. Сложи им нещо за ядене, а нас въведи в твоята стая и се погрижи хубаво да ни нахраниш и напоиш.
Ражо знаеше добре разпределението на къщата. Не един път на този двор са се боричкали и играли с неговия син Петър. С бавни стъпки той се изкачи по дървената стълба. В стаята дядо Тодор покани гостите да седнат и излезе за малко, за да нареди на снаха си да приготви яденето. След това взе капак с люто, за да почерпи гостите.
        — Виж, това ми харесва. Хубаво ще си пийнем и уталожим жаждата.
Раздвижиха се и заптиетата. През цялото време дядо Тодор стоеше прав и студени тръпки пролазваха по старческото му тяло. Тежеше му злата мисъл за съдбата на Елена, една от първите жени в селото, и за дъщеря му Мария. Той беше напълно беззащитен. Седемдесет и шест години тежаха на плещите му.
        — А тук няма ли жени да ни прислугват? — подхвана Ражо, сякаш беше отгатнал вълнението на стареца. — Ако има, тозчас при мене да дойдат.
Старецът стоеше като вцепенен. Той добре знаеше капризите на турците и какво би се случило с жените в къщи. Да беше през деня. Ами то сега, посред нощ...
«Трябва да се опита с хубаво. Ако нещо стане, тревога сред селото ще вдигна.» Вечерята беше поднесена от Елена. Снежнобялото лице, къдравите коси, грижливо оплетени на дълга плитка, черните очи и тънката снага ù придаваха очарователна красота. Чертите на моминството се бяха още запазили. Очите на Ражо засвяткаха, оживиха се и погледите на останалите. Тази гяурка им хареса.
        — Како, да донасям ли хляба? — чу се гласът на Мария от другата стая.
        — Идвай — засрамено отвърна тя.
Мария влезе, бързо сведе поглед към пода.
        — Заповядай. А сега, тате, аз отивам да лягам, че утре чак на Ябланово ще отида. Нека и кака да дойде да спим заедно. А ти, тате, постели на дъските.
Двете жени се прибраха в стаята, но не заспаха. Страхът от нападение не ги напущаше. Още по-тревожно беше състоянието на стария. Дядо Тодор беше предвидил някои мерки.
След вечерята Ражо, уморен от дългия път, пожела да си легне. Обаче срещата с Елена и нейният образ не го напущаха нито за миг. С нея като деца не един път бяха си играли на селския мегдан.
Вестта за пристигането на Ражо още от рано сутринта се разнесе из селото. Всички подозираха злото, което ги очаква. На селския мегдан Ражо събра някои от мъжете.
        — Слушайте, отсега нататък ще изпълнявате моите нареждания. Всички до един сте мои подчинени. Първото нещо, което трябва да направите, това е веднага да се отчетат данъците, а след това ще видим.
        — Но ние сме си платили. Нямаме повече пари — обадиха се неколцина.
        — Значи и против султана се обявявате. Да се вкарат в обора и ... 100 тояги.
Заптиетата по даден знак вкараха насъбралите се мъже в селския обор.
Образът на Елена изведнъж изплува в съзнанието на Ражо. Сега мисълта му бе насочена към това, как да се срещне с нея.
«Ще я извикам. Още днес, довечера. Цяла нощ трябва да бъде при мен» — бързо състави той своя план. — «А дотогава ще поговоря с тези непокорни гяури. Сега те ми са в ръцете. Още утре ще им турим фесовете. Отде ще намерят толкова пари за да си платят данъците.»
Работата не излезе така, както си я представяше Ражо. Задържаните се оказаха по-упорити и по-твърдоглави. Нито свирепите мъчителства, нито побоищата и заплахите сломиха техния дух. Това принуди след обед Ражо да освободи задържаните, като им рече да си помислят по-хубаво и при повторно повикване или да си изплатят данъците, или — в Пловдив, за приемане на исляма. Той бързаше и за срещата. Изпратените заптиета бързо се върнаха от двора на дядо Тодор и обадиха за завръщането на Петър.
        — Тозчас го доведете! — бързо заповяда Ражо. След няколко минути пред него се изпречи снажен млад мъж с обгоряло лице и черни къдрави коси. «Колко се е променил» — светкавична мисъл премина през съзнанието на Ражо. Петър се вгледа в застарялото лице на някогашния свой приятел и не искаше да повярва. «Нима е той? Не. Не може да бъде! Но ако е той, нека тежко проклятие тежи над неговата съдба» — шепотно проговори той.
        — Сега ти си в ръцете ми. От тебе искам да излезе голям човек. Ще те пратя в Истанбул, а като се върнеш — като мен ще станеш. Ти си мой приятел. Султанът и аллах ще благословят твоите дела. Хайде, отговаряй! Искаш ли или не? Няма какво да чакаш!
Пред очите на Петър притъмня. Ръцете се свиха в две едри стоманени топки, готови да се стоварят по главата на този предател. Заптиетата, схванали неговото намерение, бързо му вързаха ръцете.
        — В обора до утре и през час по 50 тояги! — бързо заповяда Ражо и потегли към двора на дядо Тодор.
Цяла нощ Ражо се гаври над беззащитното тяло на Елена. Дядо Тодор и дъщеря му бяха прогонени още същата вечер и прибрани в селската къща на мухтарина. На сутринта бърза вест обходи селото. Елена се беше обесила.
        — Мъст и отмъщение — бяха думите на косовци. Петър научи късно за станалото. По заповед на Ражо той беше закаран в Пловдив, но по пътя успя да избяга. А дните на косовци бяха тежки. Заглъхнаха песните и игрите. Цялата зима те изкараха по домовете си. Напролет радостна мълва беше ги обхванала. Няколко косовци видели Петър в Дивчовата кория. Бил жив и здрав. Заканил се да отмъсти на този поганец и друговерец. Някаква светла надежда озари лицата им. Този изедник и мъчител трябва да се премахне. Цяла зима им вади душите.
На ден Великден на мегдана сториха хоро. Ражо застана на края на хорището, седна на току-що издигнатата малка ограда и се загледа във веселбата на хората. Момите с весела песен подхванаха хорото. Нахванаха се и момците. Ражо от време на време протягаше кривия край на шарения бастун към вълнениците на момите и леко ги надигаше, за да огледа голите части на краката им. Това силно възмути момците. Хорото секна. Иван Николията — едър 45-годишен българин, замахна кривак по главата на Ражо. Нахвърлиха се и други. Заптиетата дадоха изстрел. По една случайност Ражо беше спасен.
«Ще ги науча аз. Още утре ще отида в Пловдив. Цялото село ще опожаря. До един ще ги избия» — ръмжеше Ражо, докато го отвеждаха към селската къща, превърната в конак. През нощта Петър, който от отсрещния скат беше наблюдавал целия двубой, събра яките и силни мъже, направи дружина и рано сутринта тя беше заела своето място край канарата при Мосте, точно там, където минаваше пътят за Пловдив.
Наближаваше часът на отмъщението. Още слънцето не беше се показало по върхарите на планината, когато по стръмната пътечка Ражо и двамата заптии, качени на коне, в лек тръс препускаха по дефилето.
        — Стой! — няколко гласове процепиха утринната тишина.
        Докато Ражо проумее, десетки камъни се стовариха върху главата му. С тояги и колове 15 мъже се втурнаха и бързо обградиха Ражо и групата му.
        — Вай, аллах — едва чуто произнесоха заптиите, поваляйки се на земята.
        — Жив да остане Ражо Не го пребивайте още, докато се справя със заптиетата. Дайте го, аз сам ... — със заповеднически глас отсече Петър. Няколко ръце смъкнаха сгьрбеното и разтреперано тяло на Ражо. Пред него застана Петър.
        — Е, падна ли ми най-после? Сега ще отговаряш за твоите мръсни дела. Ти ми беше приятел, но сега си ми най-зъл враг. Ти уби най-скъпото ми в живота — през зъби процеди Петър. — Хей, момчета, какво да го правим?
        — Смърт! — прозвучаха на минутата всички гласове.
        — Милост! ... — с разтреперан глас произнесе Ражо.
        — Никаква милост за изменниците. Присъдата да се изпълни веднага — заповяда Петър.
По даден знак няколко кола се стовариха върху главата и гърба на изменника. Плисна кръв. Свлече се на земята безжизненото тяло на Ражо. Ударите не престанаха, докато не изчезна и последният признак на живот.
        — А сега, хе там, в онази ливада, там да му бъде гробът — извика някой.
Няколко мъже повлякоха тялото му. Зариха го край пътя за презрение и назидание на всеки минувач.
 От това първо отмъщение изминаха четири века. И днес край пътя за Косово местността «Ражовият гроб» напомня на косовци храбрата борба на прадедите им за свободата на родните огнища.